Пещерните жилища в Кападокия

            В източната част на днешна Турция през IV в. се заселили монаси. Към това решение ги подтикнал епископът на град Кесария, св.Василий Велики. Монасите християни изсекли пещери в склона на хълма, които по-късно свързали една с друга, за да образуват манастири и църкви. Там живеели и отправяли молитви към бога. С годините растял и броят на пещерните килии.
            През XIII в. пещерите вече били толкова много, че хълмовете изглеждали буквално надупчени като решето. Църквите, изсечени в скалите, са повече от 300, някои от тях са с богато изрисувани стени и тавани. Църквите можели да поберат 30 000 души. През XIV в. религиозното братство се разпаднало. По-късно, през XIX в., в пещерите отново се заселили монаси и ги обитавали до 1922 г. Днес в някои от тях живеят местни турски семейства, а други се използват за складове и обори.

Много от църквите били изсечени във вулканични скали, а вътрешните им стени били покрити с яркоцветни  рисунки. На тази фреска е показан св. Георги, който убива змея.

Кападокия е древното име на тази част от днешна Турция, в която се намират пещерните църкви. За християните от Кападокия се говори в Библията. В първото си послание св. Петър се обръща към християните от различни страни, включително и към кападокийците. Кападокия е старинно име и не се среща в цъвременните карти на Турция.

Хората изрязали в скалния склон врати и прозорци, за да осигурят светлина в пещерите. Пещерите, показани на снимката, се използват за църкви, жилища и складове.

Храмът Лингараджа, Бхубанешвар

             Бхубанешар е град в Североизточна Индия. Преди стотици години той станал средище на шиваитите - последователи на индуизма, почитащи Шива като върховен всемогъщ бог, и там били построени хиляди храмове. Шива е бог едновременно на разрушението и на непрекъснатото обновление. От 500-те оцелели храма Лингараджа разкрива най-пълно особеностите на харакртения за района архитектурен стил.
             Храмът Лингараджа е построен около 1000 г.н.е. Строителният му план е много по-сложен от този на останалите храмове в града. Лингараджа е разположен сред оградена със стени територия. Състои се от множество зали и стаи. Главната кула е оформена като много висок кошер, а отвън храмът е украсен с безброй каменни релефи и малки скулптури на животни.
             Начинът, по който стените на храма се събират на върха, свидетелства, че архитектите са използвали за модел по-ранните тръстикови светилища. Във вътрешността на кулата се влиза през заобикалящите я сгради. Това вътрешно пространство всъщност е съвсем малко.

Външната украса на Лингараджа включва множество каменни релефи на богове и животни.

             В оградената около Лангараджа зона се допускат само индуисти. Всяка година от храма се изнася статуя на бога и се потапя в свещените води на близкото езеро.

Храмът Лингараджа разкрива изяществото на характерния за района архитектурен стил.

Юрта, Монголия

            В планинските равнини на Монголия, където непрекъснато духа вятър и температурите са ниски, често се срещат бели кръгли палатки. Това са юртите или герите, както ги наричат монголците. Строят ги от векове, още откакто съществуват монголските народи. А кога точно са се появили те - за това все още липсват сигурни научни данни.
            По-голяма част от монголците са номади. Те непрекъснато се местят заедно с козите, яковете, конете и камилите си, търсейки нови пасища. Герите могат да бъдат опаковани и пренесени с камили до следващия бивак, където ги разопаковат и сглобяват отново. В този смисъл юртата е практично жилище. Тя се изгражда върху кръгла дървена рамка. Покрива се с плъст и животински кожи. Яркоцветните черги и топлината на огъня внасят уют в това непретенциозно жилище. Дупката в покрива отвежда дима отвън.

Повечето монголци и днес живеят в юрти. В къщи живее само градското население на Монголия.

            Стените на юртата се състоят от разглобяеми дървени рамки, което ги прави удобни за пренасяне. При сглобяването рамките се съединяват така, че да образуват цилиндър. За горната окръжност на цилиндъра през определени интервали се прикрепят прътове, а върховете им се събират - получава се покрив във вид на пресечен конус. Платнището се прикрепя към скелета, осигурявайки защита срещу суровия климат. 

Коренните жители в Северна Америка са измислили типи или вигвам - своеобразна шатра, която по същество не се отличава много от монголската юрта.

Иглу, Арктика

            Иглу е постройка с удивителна конструкция - сводът му не се нуждае от никакви поддържащи опори. Преди време повечето народи, населяващи Арктика, най-северната част на света, строели иглу. Използвали го като временен заслон по време на лов. Канадските ескимоси живеели в иглу през цялата зима. Днес вече никой не живее постоянно в иглу.
            Нужни са много умения, за да се построи иглу. Ескимосите изрязват големи снежни блокове и ги редят в кръг. Вятърът и студът слепват блоковете в здрава спойка. В миналото в центъра на иглуто стояла своеобразна лампа, която освен за осветление, се използвала и за готвене и отопление. На височина около един метър от пода се правела козирка, която се използвала за полица. Част от козирката, покрита с кожи, служела за стол и легло, тъй като топлият въздух се издига нагоре.

Входът на някои иглу бил заравян със сняг. В купола пробивали дупка, за да влиза свеж въздух, а в стената понякога вграждали тънко парче лед, което служело за прозорец.

              Арктическият кръг включва територии на няколко държави. Там живеят различни местни народи. Ескимосите са само едни от тях. Другите арктически племена живеели в заслони или в пръстени къщи. Населението на Аляска например никога не е строило иглу.

За изрязването на снежните блокове ескимосите използват дълъг нож от кост или метал. Блоковете се редят спираловидно нагоре до оформянето на купола.

Терасите

         В различни части на света склоновете на много хълмове са насечени от тераси о приличат на стълбища, сякаш нарочно построени за гигант, поел нагоре, към небето. Терасите са заравнени площи на склона на хълм, пригодени за отглеждане на земеделски култури. С това насичане на естествения релеф човекът променял природните дадености.
         Първите тераси били построени още в праисторическо време, за да се освободи земя за посев или за изграждане на защитни укрепления. Терасите започнали да се появяват в различни части на света приблизително по едно и също време.
         Терасите спират ерозията – отмиването на почвения слой от дъждовете. Укрепени са с каменни стени, които задържат почвата. Там, където нямало камъни, стените били от пръст или тревни чимове. Почвата на "стъпалото" на терасата задържа водата и така растенията получават необходимата влага.

Тази долина в Перу е покрита с тераси. Докъдето достига погледът се виждат безброй малки нивички – ярки цветни кръпки по дрехата на долината.

               В Азия има искрящи сребристи тераси, които блестят като огледала. На тези тераси се отглежда ориз. Те блестят, защото са залети с вода – оризът се нуждае от много влага. Водата се отвежда до терасите с помощта на сложна система от канали.

Преди стотици години коренното население на Южна Америка отглеждало на тераси зърнени култури. Някои от тях се използват и до днес.

Боробудур, остров Ява

            Боробудур на о-в Ява ( Индонезия ) е най-изумителният от всички будистки храмове. Извисява се над заобикалящата го джунгла и прилича на гигантски, богато украсен сладкиш. Строен е през VIII и IX в. по времето на владетелите от будистката династия Салиендри.
            Боробудур наподобява с формата си стръпаловидна пирамида. Върху квадратна основа се издигат пет оградени със стени тераси, украсени с хиляди релефи, изобразяващи картини от живота на Буда. Над тях се издигат четири неукрасени кръгли тераси, върху които са разположени 72 камбановидни светилища, наречени ступи. Във всяка ступа има статуя на Буда. Всяка следваща тераса е по-малка от предходната, а в центъра на последната се издига една голяма ступа.
            Будистите са длъжни да изкачват Боробудур по определен начин: тръгват от изток и се движат по посока на часовниковата стрелка. Пътят от основата до върха на храма символизира пътя, водещ към духовна зрелост и просветление.

В ступите на най-горните три тераси на Бородудур има статуи на бог Буда. 

     През 1006 г. земетресение и изригването на намиращия се наблизо вулкан прогонили жителите, населяващи местността около Боробудур. Районът бил изоставен и забравен до 1814 г., когато е открит отново. През 70-те и 80-те години на XX в. храмът Боробудур е изцяло реставриран с помощта на компютърна техника.

Храмът Боробудур е издигнат върху различни по големина тераси. За будистите всяка от тях има символичен смисъл.

Храмовете в Елора

              В Елора ( Централна Индия ) са живели последователи на будизма, индуизма и джайнизма. И трите религии препоръчват на вярващия просветление, усамотение и самовглъбяване. Може би затова техните последователи дошли в Елора между 600 и 900 г.н.е. Първи тук пристигнали будистките монаси. В скалистите склонове те изкопали пещери, които да живеят, и великолепни храмове,  в които да се молят.
              Около 765 г. в Елора дошли и индуистите. Тяхно дело е най-величественият от всички местни храмове - храмът Кайласанатха. Част от скалния склон била отстранена и в оформения каменен масив бил издълбан храмът с богата украса. Около 850 г. в склоновете на Елора били издълбани пет джайнистки храма. Най-известният от тях - Индра Суба - също е направен от масивна скала.

Богатата външна украса си съперничи със статуите и релефите във вътрешността на храма Кайласанатха, издълбан в самата скала.

До 1794 г., когато били открити от един английски пътешественик, храмовете на Елора били познати единствено в пределите на Индия. Но трябвало да изминат още тридесет години, докато се разчуе, че храмовете се рушат. Тогава започнала упорита работа по съхраняването им, благодарение на която можем да ги видим и днес.

Издълбан в скала, Кайласанатха всъщност е група, свързани храмове, разположени под скален навес.

Храмът на Големия Ягуар, Тикал

          Цивилизацията на маите била от най-блестящите и загадъчни цивилизации в Централна Америка. Представите за нея са свързани с извисяващи се над безкрайната джунгла гигантски пирамиди, големи камъни със странни надписи и жестоки религиозни обреди.
          В периода на своя разцвет ( VIII в.) Тикал ( днешна Гватемала ) заемал площ от 120 кв.км и населението му вероятно наброявало 55 000 души. Тикал бил добре устроен град с покрит пазар, игрища за игри с топка, храмови пирамиди и подземни складове за хранителни продукти. През IX в. градът неочаквано бил изоставен.
          В продължение на хиляда години Тикал останал скрит в джунглата, обрасвайки с буйна растителност. Храмът на Големия Ягуар е построен между 850 и 900 г. Днес той е "освободен" от джунглата и стръмните стълби, водещи към върха му, създават впечатление, че стигат едва ли не до самия небесен свод. Недалеч от този храм, над най-високите дървета на джунглата се извисяват върховете на още няколко древни храмове на маите.

Храмът на Големия Ягуар, висок 58 м, се извисява над върховете на джунглата - истинско море от зеленина. В основата на храма археолозите открили гробница със скелета на един от владетелите на Тикал.

Маите непрекъснато достроявали своите градове и на мястото на старите постройки издигали нови - още по-големи и величествени. Заедно със старите сгради, маите събаряли и огромните, разположени в близост до тези сгради, гравирани колони. На тяхно място се издигали нови и върху тях отбелязвали датите на събитията, свързани с родословието, в които са построени колоните.

Някои от храмовите постройки били измазани отвън и боядисани. Тези, които са оцелели до днес, са почернели от времето и растящите по тях лишеи.

Рисунките в Наска

          Опитайте се да си представите нарисувани на земята огромни дълги линии и фигури толкова големи, че са незабележими от земята. Такива линии има на пустинното плато Наска в Перу - простират се на стотици квадратни километри. За първи път линиите били забелязани през 1926 г. Но едва след първите самолетни полети над пустинното плато в началото на 1930 г. учените разбрали върху каква огромна територия са разположени. Линиите са направени между 100 и 700 г.пр.н.е., като е изстърган горния почернял слой слепнал чакъл, под който се вижда по-светлата почва. Някои изследователи допускат, че идеалните прави са прекрасни с помощта на маркиращи колове.
          И все пак, защо са направени линиите на Наска? Предполага се, че са служели за астрономически наблюдения или са били пътища, свързвали светилища, а изобразените животни били почитани като богове.

Някои линии чертаят изображенията на паяци, маймуни, колибри, китове и хора.

Странните линии били наречени "рисунките от Наска", защото някои от фигурите, който образуват, приличат на украсата върху глинените съдове на народа наска. Този народ живял между 200 г.пр.н.е. и 600 г.н.е. близо до перуанското крайбрежие, докато накрая бил претопен от империята на инките.

Линиите преминават през хълмове, планини или равнини, но винаги си остават прави.

Манастирът Хорюдзи

          Манастирът Хорюдзи в Япония се слави с най-старите си дървени постройки в света. Построени са от будистки монаси през VII в. ( недалеч от Нара, първата столица на Япония ). Хорюдзи включва две части: Източен манастир и Западен манастир. От входа на Западния манастир се стига до Средната порта. Оригиналните колони на портата, построени през 607 г, изгорели при пожар. Колоните, които виждаме днес, са построени през 670 г.
          Пагодата и Кондо ( главния храм ) са двете най-прочути постройки в манастира. Пететажната пагота има няколко покрива, като всеки следващ е по-малък от предходния. Покривът на последния етаж е с двойно по-малки размери от този на първия.
         Кондо изглежда като двуетажна постройка, но в действителност има само един етаж. Заблудата идва от втория покрив, който създава илюзията за по-висока сграда.

Кондо е един от най-известните храмове в Хорюдзи.

В Хорюдзи се намира и Юмедоно, или Храмът на сънищата. Тази осмоъгълна сграда е построена около 740 г., след като принц Шотоку сънувал сън, в който му се явил ангел. В Юмедоно е статуята , наречена Уединеният Буда, която не може да бъде видяна по друго време, освен през пролетта и есента.

Сградите в Хорюдзи са построени изцяло от дърво.

" Света София", Истанбул

       Базиликата "Св.София" е построена между 532 и 537 г. при византийския император Юстиниан I. Огромния й купол с диаметър 33 м и височина 60 м се поддържа от четири масивни арки. Куполът и горната част на колоните били украсени с красиви мозайки от малки парченца стъкло с цвета най-често на златото и среброто.

       Като катедрален храм на Константинопол ( столицата на Източната Византийска империя ) "Св.София" била символ на духовната и светската власт - там били коронясвани византийските императори. Султан Мехмед II - след като отоманските турци превзели града през 1453 г. - отишъл първо в "Св.София" и обявил, че тя ще бъде превърната в джамия. До нея била издигната друга прекрасна постройка - Синята джамия, но "Св.София" запазила важното си значение. Днес тя е музей.

"Св.София" била построена по заповед на Юстиниан I - един от най-великите византийски императори. Когато базиликата била завършена, историкът Прокопий написал, че куполът й изглежда така, сякаш се крепи на една единствена опора - спусната от небесата златна верига.

След като "Св.София" била превърната в джамия, към нея били достроени четири минарета.

        

Пантеонът, Рим

        Пантеонът в Рим ( Италия ) е построен от император Адриан около 120 - 124 г. като място за поклонение на всички богове. Внушителната сграда е свидетелство за блестящите способности на древните римляни в областта на строителството.
        До XX в. куполът на Пантеона бил най-големият в света - диаметърът му е 43 м. Обикновено свод с подобни размери се нуждае от някаква подпора, но римляните се научили да издигат сводести покриви без поддържащи колони. Макар че като архитектурен елемент арката не е измислена от римляните, те първи осъзнали практическата й полза.
        Куполът символизира небесния свод. През отвореното му око ( окул ) светлината нахлува в храма и осветява вътрешните стени и пода. Ярко оцветеният мрамор на Пантеона, почти недокоснат от времето, дава представа, как са изглеждали римските сгради преди две хилядолетия. Навремето Пантеонът се отличавал с още по-блестящо великолепие, допълвано от статуите в нишите и живописните фрески по тавана.

През 1609 г. Пантеонът бил прешърнат ш християнски храм. През XVII в. бронзовото покритие на покрива било свалено. Металът бил претопен и използван за украсата на катедралата "Св.Петър" във Ватикана и за изливането на топове за крепостта Сан Анжело в Рим.

Пантеонът представлявал ротонда със сводест покрив и е един от най-добре запазените паметници на римската античност

Слънчевата пирамида, Теотихуакан

         Теотихуакан - най-забележителният от древните градове в Централна Америка, имал най-многобройно население в ранния исторически период на Мексико: жителите му наброявали 200 000 души. Над слънчевия град се извисяват две огромни пирамиди - достойни съперници на египетските. Били построени около  I в.н.е. и Теотихуакан бил изграден около тях. Слънчевата пирамида - най-внушителната архитектурна постройка в града, е висока 70 м. На върха й е издигнат храм. Подобно на зикуратите в Месопотамия, пирамидите в Централна Америка представляват своеобразни храмови "платформи", а не гробници, каквито са египетските пирамиди. Слънчевата пирамида се издига на няколко нива. Към върха й водят широки стълбища с много тесни стъпала, по които се изкачвали богомолците ( вероятно с големи усилия ). Наблизо се намира и малко по-ниската Лунна пирамида.

Храмът на Кетциалкоатл - "Пернатата змия", се намира на юг от Теотихуакан. Тази глава на богиня заедно с други скулптури украсява външната стена на храма

Теотихуакан е бил унищожен през VIII в. от пожар или от нашественици. Известно време той бил най-могъщият град ба територията на Южна Америка и поддържал търговски връзки с древните градове по земите на днешните държави САЩ, Мексико, Белиз и Хондураз. Теотихуакан бил съвременник на град Тикал, с който също поддържал търговски връзки.

Слънчевата пирамида дели на две половини дължината на главната улица, наричана Пътят на мъртвите

Петра, Йордания

           Петра е древен град в Йордания. Известен е с това, че е разположен сред причудливо оцветени скали. Наричали го розово-червения град, макар че скалите са не само червени, но също и бледосини, оранжеви, жълти, пурпурни и зелени.
           Петра се намира в тясна клисура. Сградите са изсечени в стръмни скали, помещенията са вътре в самите скали. Набатейците ( арабски племена ) се заселили там през 312 г.пр.н.е.
По тези места минавал търговския път, свързващ Арабия със Средиземноморието, и Петра се прочул като място, където уморените от тежкия преход през безводните околни земи пътници можели да спрат за почивка. Градът продължил да процъфтява и след 106 г.н.е., когато бил завладян от римляните. Но след време търговските пътища се преместили встрани от Петра. Градът постепенно западал и накрая бил изоставен. Открит  е отново едва през 1812 г.

       

 Петра е гръцката дума за ''камък'' . Старото библейско име на града е Села. Според някой предания тъкмо тук Мойсей ударил с жезъла си на скала и от нея бликнала вода. Това се случило по време на продължителното четиридесет години бягство на юдеите от Египед.

Голяма част от пещерните сгради и водоснабдителната система на Петра са добре запазени. В розовите скали са запазени и много гробници.

Акведуктът ''Пон дъо Гар'', Нил

           Според днешните представи доброто водоснабдяване е жизнено значение за всяко населено място. Още преди две хиляди години древните римляни разсъждавали по същия начин. За всеки нов град те строели водопровод ( на латински - акведукт ), който осигурявал водоснабдяването.

           Водоснабдяването на селището, което се намирало на територията на днешния град Ним ( Франция ), не било достатъчно, за да задоволи нуждите на бъдещия нов римски град. Затова Марк Агрипа построил акведукт, който доставял вода от пълноводни потоци, отдалечени на 50 км от града.
           Римляните обикновено криели водопроводите си под земята, но този акведукт трябвало да прекоси клисурата на река Гар. Тъкмо затова бил построен великолепния ''Пон дъо Гар'', който е дълъг 269 м и пренася водата на 49 м над реката и речната долина.

За огромните размери на акведукта добиваме по-точна представа, когато ги съпоставим с ръста на хората, застанали на средното ниво. Издадените каменни блокове служели за опора на ремонтните скелета.

           

          

            В Ним се е запазил кръгъл басейн, заобиколен от резервоар и поредица от шлюзове и канали, които при необходимост осигурявали вода на градския водопровод.

'' Пон дъо Гар'' се намира недалеч от френския град Ним. Трите му нива поддържали минаващия отгоре тръбопровод.